Translator Note
Silvia Choleva leads two busy literary lives. One as Silvia the spirited journalist, editor, and mentor, a voice often heard on stage, on the radio, in any venue that values poetry. She has a gift for striking up conversations. The other Silvia is a writer who creates and studies private spaces: the body as a place of thought and desire, landscapes in which solitude and kinship expand to fill the outlines of the physical world. Her poetry is quiet and urgent, its broad gestures and earnest questions unfold as short, deceptively simple lines. Where the poetry of her peers veers into self-reflexion, irony, formal constraints or detail, her writing remains clear, direct, kind to those who encounter it.
Translating Silvia Choleva’s poetry means finding a place of stillness in the shorthand of casual English. It has to be to be simple without being flat or performative, open but not indistinct. English adds more pronouns but loses gender markers; the balance between the general and the specific has to be calibrated accordingly. In these poems from her latest collection, From the Sky to the Earth (Zhanet 45, 2015), the challenge is to get across the subtleties of time, feelings that unfold over long hours or years, moments that are sudden and arresting.
early august
is red
red like watermelon
that we eat by the road
the car doors are open
some sit with their legs stretched out
bent over careful
not to stain their clothes
others are outside standing
spitting seeds
the road is roaring
the sun burns red
but we have thrown
a cloth over the face of the past
and we calmly finish
the fruit that is dripping
red sticky juice
seeping seeping into the ground
началото на август
червено е червено
червено като диня
която ядем край пътя
вратите на колата са отворени едни седят с краката навън
и внимават наведени
да не окапят дрехите си
други са излезли и прави
плюят семки напред
шосето край нас бучи
гори слънцето с червен огън
но ние сме хвърлили
кърпа върху лицето на миналото и спокойно дояждаме
плода от който капе
червен лепкав сок
и попива попива в земята
we know
we know that you sacrifice
everything in the name of
poetry
what is left
after the sacrifice
what is left
when you sacrifice
poetry
are the numbers
in favor of loss or
in favor of what is gained
the answer
the strike of an axe against wood
preparation for winter
it’s summer
знаем
знаем че жертваш
всичко в името на
поезията
какво остава
след жертвите
какво остава
когато жертваш
поезията
тази статистика
в полза на загубите ли
в полза на придобитото ли
отговорът
удар от брадва върху дърво
подготовка за зимата
лято е
the last love poem I’ll write
I like a look of agony,
Because I know it’s true;
Emily Dickinson
how do last things
all happen suddenly
even though you can already feel
the end at the outset
this evening I randomly
typed a name into google
and a picture appeared
I was surprised how quickly
faces are forgotten
and pain remembered
I typed in the question
when is pain forgotten
then I went to look out the balcony
during last night’s storm
the tree underneath cracked open
on the same spot as years ago
last time the branch healed
now it hangs stricken
they are sudden
the last things you do
even though you recognize
the beginning
of the end before the abyss
последно любовно стихотворение което пиша
Обичам да гледам Агонията,
защото е винаги истинска
Емили Дикинсън
как стават внезапно
всички последни неща
макар добре да усещаш
края още в началото
тази вечер случайно
написах име в гугъл
и се появи снимка
изненадах се колко бързо
се забравят лица
а се помнят болки
написах в търсачката въпроса
кога се забравят болките
после излязох да погледам от балкона
под който в бурята предната нощ
дървото се беше сцепило пак там
на същото място като преди години
тогава клонът зарасна
сега виси поразен
внезапни са
последните неща които извършваш
макар да разпознаваш
как започва
краят преди бездната
what do we do with the body
that we suddenly found
hanging from the bedroom ceiling
its purple tongue sticking out
how do we close its eyes
take it off the rope
carry out the tasks
undress bathe dress
secretly happy
that we got off free
while it’s hanging there heavy
waiting for the right moment
now it stirs
cuts its own rope
shakes it off speaks
let’s air out the room
and opens the window
and we’ll have to
keep bearing it
with its erosion
and all of its scars
from wind water sun cold
sometimes I think that about death
sometimes I think that about love
какво да правим с тялото
което внезапно сме открили
да виси обесено от тавана на спалнята
изплезило морав език насреща
как да затворим очите му
да го свалим от въжето
да извършим процедурите
събличане къпане обличане
да се радваме тайно от себе си
че сме се отървали свободни
а то да виси да тежи
да изчаква удобен момент
ето го мръдва
само си прерязва въжето
отърсва се проговаря
да проветрим
и отваря прозореца
и ще трябва
да продължим да го понасяме
с ерозията
с всички тези белези
от вятър вода слънце студ
понякога така мисля за смъртта
понякога така мисля за любовта
in a dream
along this love line
which no one goes on
a stranger draws his fingers
and I beg him not to leave
before the dream is over
before the end
of this chance encounter
at the antiques store where
I’d brought in some things
already useless at home
and he liked
some of them
в съня
по тази линия на любовта
по която не минава никой
прокарва пръсти непознат
и аз го моля да не си отива
преди сънят да свърши
преди да свърши
тази случайна среща
в антиквариат където
от къщи бях занесла
ненужни вече вещи
а той хареса
някои от тях
the apples in the garden
have covered the tree
small and abundant
they won’t grow
they won’t ripen
they won’t be sweet
we white wash the trunk
spray the leaves
we dig a circle we water
fight the pest
they grow large and succulent
why do we want
more
much
longer
and not small and brief
but juice spilling on the lips
sweet and sour
stopping the breath
and the heart bursting
ябълките в градината
са отрупали дървото
малки и много
няма да пораснат
няма да узреят
няма да са сладки
варосваме ствола
пръскаме листата
окопаваме поливаме
борим се с вредителите
стават големи сочни
защо искаме
много
повече
дълго
а не малко и кратко
но сок да тече по устните
сладко и кисело
да спира дъха
да се пръсва сърцето
