Treasure
Their favorite summer place is full of people again. The water breathes with each wave; the sand whispers memories underfoot; castles along the coast still wait for unseen enemies behind their fortified walls, bedecked with shells and seaweed.
It seems as if they had never left. As if a year’s time had fallen in the hole, carefully dug near the beach towel and already full of coming from nowhere water.
In their case, the time is measured in centimeters: the boy with the yellow paddle has almost reached her shoulder. The year before, he was slightly above her elbow. The year before…
“Do you remember, Victor, there was a pony last year? Now there isn’t.”
Her son nods, lost in digging.
“And do you remember, there was a roller boat in the evening…and it’s not here anymore.”
Again, a nod.
“And see, this year there are no shells in the sand, and last summer we walked over shells to get to the water…”
Victor finally lifts his eyes:
“It’s a crisis, Mom…”
And he continues to look for treasure, lost in the sand.
Съкровище
Любимото им място през лятото отново е пълно с хора, водата диша с всяка вълна, пясъкът шушне спомени под нозете, замъците по брега все така очакват невидимия враг зад укрепените си стени, обкичени с миди и водорасли. Все едно не са си тръгвали и не са се завръщали. Все едно цяла година време е пропаднала в старателно изкопаната до хавлиите дупка, която се пълни с неизвестно откъде взела се вода.
Но времето в техния случай се измерва и в сантиметри: момчето с жълтата лопатка почти достига рамото й, а миналата година бе малко над лакътя. Миналата година…
— Помниш ли, Виктор, миналата година тук имаше едно пони, а сега го няма.
Синът й кимва, унесен в копането.
— А помниш ли, вечер минаваше увеселително корабче… И него го няма.
Отново кимване.
— И виж, тази година няма никакви миди по мокрия пясък, а миналото лято газехме в толкова черупки, за да стигнем до водата…
Виктор вдига най-после очи:
— Криза е, мамо…
И продължава усърдно да търси заринатото в пясъка съкровище.
The Seventeenth
His parting words are scissors cutting the smile of the always-radiant Florence. Small suns fall on the floor, turn white to sunny bunnies and flee out on the lawn. The clock on the wall shows that only hours have passed, but the cobwebs around her eyes look as though they were knitted years ago.
“Buy a pencil that draws smiles…”
Exactly seventeen men read the newspaper ad by the always-sad Florence. Sixteen of them shrug their shoulders. The seventeenth takes out an angular pencil from the wooden toolbox. His wife never allowed him to use it on her stony face. The seventeenth, followed by some sunny bunnies and a cuckoo that had lost its clock, stands in front of Florence’s door and presses the bell.
Седемнадесетият
Думите му са ножица, с която реже усмивката на вечно лъчезарната Флоранс. По пода падат малки слънца, които побеляват до слънчеви зайчета и се разбягват навън по моравата. Часовникът на стената показва, че са изминали часове, но паяжината край очите й има вид на плетена с години.
„Купувам молив, който рисува усмивки…”
Точно седемнадесет мъже прочитат обявата на вечно тъжната Флоранс във вестника и шестнадесет от тях повдигат рамене. Седемнадесетият изважда от дървената кутия с инструменти ъгловат молив, който жена му никога не му позволи да използва върху каменното й лице. Следван от няколко слънчеви зайчета и кукувица, загубила стенния си часовник, седемнадесетият застава пред вратата на Флоранс и натиска звънеца.
Multiplication
The man who goes west on Conrad Avenue wears a clothespin on his nose.
The passersby going east on Conrad Avenue stare at him and continue on their way with clothespins in their minds.
Мултипликация
Мъжът, който върви на запад по Авеню „Конрад”, има щипка за пране на носа си.
Минувачите, тръгнали на изток по Авеню „Конрад”, се вторачват в лицето му и продължават пътя си с щипка за пране в умовете.
