The story “Museum of Modern Art” is part of the collection What Wolves Dream, published in 2011 by Ciela. It is a story about the border between art and kitsch, about the way we order our artistic values. A woman comes out of the Guggenheim Museum in Venice and stops in front of an exhibit by a street artist who is selling his drawings right on the ground. She knows that those drawings will never make it into the Guggenheim. He probably knows this, too. But perhaps all of this does not matter.
The short story “Photo Report” is a story about another point of view. While a photo journalist happily shoots the exotic scene of the bazaar in Samarkand, with its piles of pomegranates, bread and children running around, he himself is also an object of observation.
Central Asia. The marketplace in Samarkand. Noon. Spices, meat, silk. He has a three-hour break and is rabidly snapping pictures of everything that happens to catch his eye. Flies, shouts, scents. Kids are running through the dust, rolling with laughter. Their mothers are watching from up above—from the stall piled with apples, snickering into their hands. He is trying to gather all of this into the shot—that whole 20th century, which has not yet set in, the high cupolas of the madrassas, the domes of the mosques, mountains of pomegranates big as suns, the crooked streets and the dogs happily wagging their tails. His personal speed is 400 shots per hour. Three hours of euphoria. Three hours of time travel. Then his battery dies and he lowers the camera. He is off the clock. He takes out his phone and tries to find coverage.
The old woman selling bread two yards away from him is watching him carefully. She is in at least ten shots, he’s sure of it.
“Where are you from?” The woman asks.
“Very far away,” he says, without looking at her, still holding the phone to his ear.
“How far away?” She asks—you know old people, they love details—who, how, why…
“Two thousand five-hundred miles,” he says, exact in everything as always.
“Who are you calling?” The old woman presses on.
“Home.”
“Why?”
“To see how the kids are,” he answers her patiently.
“How many kids do you have?”
“Three.”
“So why are you wasting your money?” The old woman laughs. “If something was wrong, you’d know. You can sense those things.”
He stays like that for some time, loitering at the beginning of the 20th century—with his phone in his hand, his camera over his shoulder, kids are running around him, the muezzin is singing, and the dogs are wagging their tails. There is no coverage, and that’s that.
Централна Азия. Пазар. Подправки, месо, коприна. Децата тичат в праха и се заливат в смях. Майките ги гледат отгоре—от щандовете, отрупани с ябълки и нарове, и се смеят в шепите. Той се опитва да събере всичко това в един кадър—целият този ХХ век, който още не е настъпил, високите кубета на медресетата, куполите на джамиите, планините от едри като слънца нарове, кривите улици на пазара и кучетата, които махат опашка щастливо. Личната му скорост е 400 кадъра в час. Три часа еуфория. Три часа пътуване във времето. 1200 кадъра истории. После батерията пада и той сваля фотоапарата. Вади телефона и търси покритие.
Бабата, която продава питки на два метра от него, го гледа внимателно. Има я на поне десет кадъра, той е сигурен.
— Откъде си – пита жената.
— От много далеч – казва той, без да я гледа и продължава да държи телефона до ухото си.
— Колко далеч – пита тя. Старите хора, нали знаеш, обичат подробностите – кой, къде, как и защо…
— Четири хиляди километра - казва той, както винаги точен с всичко.
— На кой се обаждаш? – продължава бабата.
— Вкъщи.
— Защо?
— За да чуя децата как са – отговаря й той търпеливо.
— Колко деца имаш?
— Три.
— И защо си хабиш парите? – смее се бабата. - Ако имаше нещо, ти щеше да знаеш. Тези неща се усещат.
Той остава още известно време така да стърчи в началото на ХХ век—с телефон в ръка, с фотоапарат през рамо, около него децата се гонят, мюезинът пее, а кучетата въртят опашки. Няма покритие и това е.
It all happens in seconds. She is just coming out of the museum, her head spinning after having spent an hour and a half enjoying sculptures and pictures from the Peggy Guggenheim collection, works by Kandinsky, Picasso, Dali and Magritte are still dancing before her eyes. Once outside, the first thing she does is pull a warmer jacket out of her backpack because it is cool. Then she leans against a railing and tries to bring some order to her bag—to that chaos of lipstick, sunglasses, documents, cash, a camera, leaflets, cards, and free handouts from cafés, hotels, and palaces.
At this moment she realizes that an improvised exhibition is lying at her feet—someone has arrayed some fifteen pictures on A4 paper right on the ground, some are even propped against the museum’s railing. She is into art, so she cranes her neck to see what's going on down there. The next moment she pulls back, however, realizing that she herself has become an object of attention—a man lounging against the nearest railing quickly comes over to her and in a hushed tone offers her a deal.
“Only ten euro,” he says.
“Pardon?” she asks, uncertain whether she has heard him right. Did he say ten? Or fifteen? Or fifty? Or something else....
Meanwhile she keeps rummaging awkwardly in her backpack, trying to cram everything inside. The idea of bringing order has been abandoned.
“Would you like to buy a painting?” The man says, with a sweeping gesture towards the exposition on the ground.
She finds this gesture quite impressive. The man must have seen it in a gallery, he must have copied it from a famous curator. She is still lingering, shifting her weight from foot to foot, while the man is also unsure about how things might develop—has he won her over to his cause or just the opposite?
“Only ten euro each. Only ten,” he repeats. “You like art, don't you?” he says with a smile, letting her know that he has seen her coming out of the museum.
At first she doesn't know how to respond—perhaps it’s better to back off and move away? But still, it would be awkward to slink off like that, as if she hasn’t seen or heard him. Besides, curiosity gnaws at her again and she bends down to look at the pictures.
So what have we got here? Sketches. Color landscapes of Venice in pastels, pencil and India ink. Sunset over the Piazza San Marco, boats sailing down the Canale Grande, bridges and gondoliers, churches, belfries and pigeons, more churches, more bridges, more gondoliers. The kind of paintings that will never find their way into the Guggenheim museum. Yet some people hang them in their homes, and years later they lovingly recall their trips to those places, saying excitedly “Do you remember?...” It takes her thirty seconds to examine the pictures.
Then she glances up at the street artist—the man looks desperate, yet at the same time timid and uneasy. She cannot tell his age, he might be thirty or fifty, in his fingerless black gloves, leather jacket and Ferrari cap—in short, a man beyond time and space.
Then she remembers that a piece of pizza alone costs seven or eight euro here. The glass of soda she drank at lunch cost six euro. The boat to Venice and back is sixteen euro. A ticket to the Guggenheim museum costs ten euro.
How absurd, she thinks, that crowds of people to flock to museums and pay big money just to look at some paintings, while outside an artist begs for a measly ten euro just to keep drawing.
Then it strikes her that she can afford to buy one of these paintings—why not? Even though she’ll never put it on the walls of her home. Ten euro—it’s nothing, she could drop that much over next two hours, without even noticing.
She is still holding the backpack, with just one movement, she can reach for her wallet and make this man smile, letting him believe: well, here is one person who likes his art.
She is still hesitating. Mulling it over. Assessing the pros and cons. Yes, of course, why not, she will hand him ten euro, although she understands very well all those passersby who resentfully march past the man's drawings. After having seen Guggenheim , Kandinsky, Max Ernst, this street art is a little, well, how can I put it...
She has no time to say anything, because the painter jumps up, gathers his paintings in one fell swoop and runs away. At first she can’t figure out what’s going on. Then she notices the policemen striding towards them. She turns her head, but the artist is gone.
The people in front of the Guggenheim Museum stop to watch the unexpected scene.
“What’s going on?” somebody asks.
“Well, maybe you’re not allowed to sell paintings here,” another voice answers.
“He might be like those Tunisians who sell fake bags up the street. They regularly get chased away by police raids,” a third voice suggests.
She finally manages to push all her things into her backpack and is about to walk away.
Then she sees a policeman coming back, holding one of the street artist’s pictures and waving it at the crowd.
“Any idea where this came from?” the policeman asks, pointing at the drawing.
It is one of the landscapes, showing Piazza San Marco and the doves. The people around her start giggling. The policeman raises his voice, thinking the crowd is laughing at him.
“Unknown artist from the beginning of the century,” somebody behind her suggests in a quiet voice.
Another ripple of laughter splits the air.
“Well... maybe it’s from in there,” she replies, astonished by her own boldness. “Better ask in the museum, it might be from their collection,” she adds, pointing at the museum entrance.
Then she walks off, smiling quietly and murmuring in a low voice: “Well, we finally made it inside.”
Всичко се случва за секунди. Тя тъкмо излиза от музея със замаяна глава, след като е изгубила почти час и половина в разглеждане на скулптури и картини от колекцията на Пеги Гугенхайм и сега пред очите й още са Кандински, Пикасо, Дали и Магрит. Първата й работа е да извади някоя по-топла дреха от раницата, защото навън е хладно. После се обляга на един уличен парапет и се опитва да въведе ред в чантата си - в този хаос от червила, слънчеви очила, документи, пари, фотоапарат, диплянки, карти и безплатни брошури на кафенета, хотели и дворци.
Тогава вижда, че в краката й има импровизирана изложба – направо на земята някой е подредил петнайсетина рисунки формат А4. Дори ги е подпрял на оградата на музея. А понеже тя си пада по тези неща – веднага подава глава, за да види какво става там долу. Бързо се отказва от идеята, защото усеща, че тя самата е обект на наблюдение - на съседната ограда се е облегнал мъж, който бързо идва до нея и шепнешком й предлага сделка.
— Само десет евро — казва той.
— Моля? — пита тя, защото не е сигурна какво точно е чула. Десет? Петдесет? Нещо друго...
И в същото време продължава несръчно да се бори с раницата, за да напъха всичко вътре. Внасянето на ред го е оставила за по-късно.
— Купи си картина — предлага човекът и с широк жест с ръка й показва всичко, изложено в краката й.
Кой знае защо този жест й прави голямо впечатление. Хрумва й, че мъжът може да го е видял в някоя галерия, може да си го е взел направо от някой известен куратор. Докато тя се бави, човекът не знае накъде отиват нещата—дали я е спечелил за каузата, или пък не, затова пристъпва от крак на крак.
Само десет евро парчето. Само десет евро—повтаря й той. —Нали се интересуваш от изкуство—усмихва й се и й показва със знак, че я е видял да излиза от музея.
В първия момент тя не знае как да реагира—дали да не се дръпне и да си тръгне. Но пък я е срам да го подмине просто така—все едно нито го вижда, нито го чува. Пък иа любопитството й се обажда и тя отново се навежда, за да види за какво става въпрос.
И така—тук имаме графики. Цветни пейзажи от Венеция с пастел, молив и туш. Залез на площад Сан Марко, преминаващи корабчета по Канале гранде, мостове и гондолиери, църкви, камбанарии и гълъби, пак църкви и пак мостове, и пак гондолиери. От онези картини, които никога няма да влязат в Гугенхайм. Но пък хората обикновено си ги закачат в хола и след години с умиление си спомнят пътуването и си разказват: “Помниш ли как...” Не нея са й достатъчни трийсет секунди, за да прецени каква е работата.
После поглежда към уличния художник—струва й се, че е отчаян, но в същото време е някак плах и притеснителен. Не може да определи годините му, може да е на трийсет, а може и на петдесет, с черни ръкавици без пръсти, с кожено яке, с шапка с надпис Ferrari, изобщо —извън времето и пространството.
После тя се сеща, че тук само едно парче пица струва седем-осем евро. Чашата шприц, която изпи на обяд, й струваше шест евро. Корабчето до Венеция и обратно е тринайсет евро. Билетът за музея Гугенхайм е девет евро.
За момент й хрумва, че е абсурдно тук да се струпват тълпи от хора, които да плащат толкова пари, за да разгледат няколко картини, докато навън един художник проси по десет евро, за да продължи да рисува.
В следващия момент даже й минава идеята, че защо не, може и тя да си купи нещо, въпреки че никога няма да закачи подобна картина на стената. Но пък десет евро какво са —би могла да ги изхарчи още през следващите два часа, без дори да забележи.
Тя все още държи раницата в ръце, само едно движение я дели от това да хване портмонето и да накара този човек да се усмихне, да си помисли, че ето, има някой, който има очи и за неговото изкуство.
Тя се колебае. Премисля. Прехвърля доводите. Ами да, защо пък да не му остави едни десет евро, въпреки че добре разбира всички онези хора, които прекрачват рисунките му почти гнусливо. Защото след Гугенхайм, Кандински, Ернст Макс—това им идва малко, как да кажа...
Тя обаче няма време нищо да каже, защото художникът скача, събира с едно движение картините и хуква нанякъде. В първия момент тя не разбира какво става. После вижда полицаите, които вървят към тях, обръща се към художника и него вече го няма.
Хората пред входа на Гугенхайм също са спрели за малко и наблюдават неочакваното раздвижване.
Какво става —пита някой.
Сигурно няма право да продава картини —отговаря някой друг.
Може да е нелегален като тунизийците, които продават фалшивите чанти по-нагоре. Полицаите редовно им правят хайки —предполага трети.
Тя най-после успява да намести всичко в раницата си и се готви да се отдалечи оттук.
После вижда, че полицаите се връщат, носят една от онези рисунки в ръка и я размахват пред очите на хората
Имате ли представа това откъде е? —пита единият и сочи картината.
Един от онези пейзажи с площад Сан Марко и гълъбите, доколкото може да види.
Кой знае защо хората около нея се смеят. Е, може да ги разбере—те току-що излизат от Гугенхайм и всичко това им се вижда безкрайно банално.
Някой знае ли това откъде е? —пак пита полицаят.
Даже повишава глас, защото сигурно си мисли, че тълпата се смее на него.
Неизвестен автор от началото на века —предполага някой зад гърба й тихичко.
Наоколо се разнася още смях.
Ами, ето там —казва тя, изненадана от самата себе си —питайте вътре в музея, може и да е тяхна —и им сочи вратата зад себе си.
След това се отдалечава, леко се усмихва и отбелязва наум: “Е, вътре сме”.